Душата ми
Вълните бавно се спускаха към скалите
и сякаш незнаещи се разбиваха в тях.
Ако можех душата си да опиша,
вълна щях да я нарека.
Тя все с устрeм се спуска,
към твърди и силни скали,
и сякаш съм вече бездушна,
щом от разбиването в тях не боли.
По навик си лягам и ставам с мисъл
за поредната студена скала,
в която ще трябва пак с вик да разбивам,
кървавата си душа.
Сякаш вече не чуствам, сякаш вече не дишам,
всяка сълза оставям там - накрая, на брега на морето,
на нежния пясък,
и пак се стремя към онази скала.
Знаейки, че всичко е болка,
не мога пясъка да пощадя,
разбивам се във пустотата,
а после си изкарвам там яда.
Нали за това e морето, нали за това са вълните,
да бъдат болезнени и да ги боли,
да стават на пяна като чаша с шампанско -
отпиваш от нея и сладко горчи.
© Райна Боянова All rights reserved.
