В планината висока погубена е топла мома.

Стои тя в малка захлупена къща, омаяна от своите мисли и топлина, гледа към една малка искра, тъкмо, изгряваща от дупката на единствената кристална стена.

Всяка искрица отразява се в ъглите на тази стена и омагьосва нейната крехка, самозабравила се , свита , мека и магична душа.

В друг свят пренесена е таз малка душа.

Всичко е тихо, спокойно с дървета , мъгли и студени като в гръцки легенди зловещи скали.

Над тях орли се реят и дракони със своя огън себе си се опитват да сгреят.

Около тези орли - мечки и вълци бият се в близките опасни гори. Ближе всеки своите рани и пуска кристални сълзи.

Сълзите падат, застиват и като огледало, рязко, всеки звук от животните милват и взимат.

Застинали са сълзите, но са част от душите.

С всеки следващ напън , всяка следваща стъпка нямат сили за следваща тежест и мъка.

Падат душите , ала сълзите им вече като кристали чудесни, заслепяват ги с истини тежки, магични и смешни.

В очите им пламък навлиза и с онази дяволска енергия ,вече преобразена , души техни измива.

Разкъсват се тела на милиони парчета.

Стари души вече няма.

Слънце в небе се прокрадва.

Горе, небето е чудно, то отразява човека и неговата магия .

 Реят се птички из него и с душата отлитат.

Горе е вече и тя във небето потопена в своята истинска душевна магия , излизаща от сърцето.

Врати плавно отварят се и пременена отново в дома свой оказва се.