В морето житейско два кораба плават

с издути от вятър платна.

На своя, на стръмния бряг аз заставам,

с ръце като бели крила.

Аз виждам: бразда се задава голяма,

след корпусите трепти,

обръща посоките, изгаря ги с пламък,

подобно на факел пламти.

Аз дълго ги гледам - безмълвна, тревожна,

товарът не ще стигне пазар.

Единият кораб - младостта ми възторжена,

а другият - мъдростта ми побрал.

На своя бряг ще остана завинаги -

стара крайречна върба.

Стихът от душата ми като филиз е,

погален от бриза с хладна ръка.