Две очи ме гледат в тишината
Не искам никой лампата да светва!
Тази вечер ще остана сам.
Със завивка от печал ще се наметна
и от мъката си ще направя знаме -
та поне да видят хората до мене,
че нещо черно мойте сили трови.
Че душата ми от болка стене, стене,
сякаш поразена от олово.
Не! Не светвай лампата проклета!
Тази нощ животът ми е храм.
Тежи ми тоз товар на раменете ми
и няма на кого да го раздам.
Че пламъкът във мен едва мъждука,
когато ме оставят без мечти.
Забравен в самотата си, ей тука,
си мисля пак за нейните очи.
За тез очи, от които преди време
сърцето ми от лед се разтопи -
забравило за тежкото си бреме,
забравило нещастните си дни.
... Нощем две очи ме гледат в тишината,
търсещи лицето ми във здрача.
Не светвай нищо! Само в тъмнината,
няма да ме видят те, че плача...
Тази вечер ще остана сам.
Със завивка от печал ще се наметна
и от мъката си ще направя знаме -
та поне да видят хората до мене,
че нещо черно мойте сили трови.
Че душата ми от болка стене, стене,
сякаш поразена от олово.
Не! Не светвай лампата проклета!
Тази нощ животът ми е храм.
Тежи ми тоз товар на раменете ми
и няма на кого да го раздам.
Че пламъкът във мен едва мъждука,
когато ме оставят без мечти.
Забравен в самотата си, ей тука,
си мисля пак за нейните очи.
За тез очи, от които преди време
сърцето ми от лед се разтопи -
забравило за тежкото си бреме,
забравило нещастните си дни.
... Нощем две очи ме гледат в тишината,
търсещи лицето ми във здрача.
Не светвай нищо! Само в тъмнината,
няма да ме видят те, че плача...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валери Шуманов Все права защищены
