Дъждовното момиче
Дъждовното момиче идва вечер
и гледа ме с разбиращи очи,
прегръща ме, на самота обречен,
и в мрака заедно със мен тъжи...
Навежда се над мен и ме целува,
докосва ме с разпуснати коси...
И все така, безмълвна, ме лекува,
тъгата във душата ми гаси...
И на челото хладна длан полага...
Тъй мама правеше го отпреди...
В очите ми избива топла влага,
до мене сякаш, милата, седи...
Момченцето от детството ми идва,
с юмруче трие детските сълзи,
а мама ме целува и ме милва:
„До теб съм, ето, мило, не тъжи!”...
Но тръгва си дъждовното момиче
и ставам пак един самотен мъж,
когото никой няма да обича...
до следващия безутешен дъжд...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Роберт Все права защищены
