Дъждовното момиче
Дъждовното момиче идва вечер
и гледа ме с разбиращи очи,
прегръща ме, на самота обречен,
и в мрака заедно със мен тъжи...
Навежда се над мен и ме целува,
докосва ме с разпуснати коси...
И все така, безмълвна, ме лекува,
тъгата във душата ми гаси...
И на челото хладна длан полага...
Тъй мама правеше го отпреди...
В очите ми избива топла влага,
до мене сякаш, милата, седи...
Момченцето от детството ми идва,
с юмруче трие детските сълзи,
а мама ме целува и ме милва:
„До теб съм, ето, мило, не тъжи!”...
Но тръгва си дъждовното момиче
и ставам пак един самотен мъж,
когото никой няма да обича...
до следващия безутешен дъжд...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Роберт Всички права запазени
