Дъще моя, пусни ме!
Дъще моя, пусни ме!
Не помня вече колко са годините...
А аз съм болката, която хлопа,
и отчаяние със образ на ръце
тресе дървото във шамански ритъм.
Отвън стоя, а сгушено като врабче
през януари е сърцето ми.
А помниш ли, че бях "добрата мама",
ти беше слънчицето, топлещо света.
Сега съм кръст, един надгробен камък
и просякът пред твоята врата.
Дъще моя, единствена моя, пусни ме!
Чуй ме! Виж!
Отключи тая страшна врата!
Край прага ти минава всяка зима,
отказах се дори и да броя...
Говориш ми, че страшно си заета
с ангажименти и проблеми...
От понеделника до петък...
За поздрав даже нямаш време...
Недей повтаря чужди грешки.
Вратите трябва да се прекосяват,
защото без нозе човешки
дупки в пространството остават.
Тъй дълго се надявах да отвориш.
Умората захвърлила на прага,
при теб да вляза, да си поговорим.
Да разгадаваш шифъра на моя глас,
изстрадалите кичури в косите...
Аз да поръся профил и анфас
с вода от кладенците на гледците ти.
И да пристъпим в храмовете на душите,
да молим себе си за милост...
Да анатемосаме вратите,
от две пътеки да издигнем било,
което води към библейския Едем,
а дните си в едно да съберем...
С мълчаната вода на два живота
да възкресим угасналото слънце,
да покорим с упорство кота подир кота,
тъй както в броеница се търкаля зрънце.
Животът ми завърши до прага ти суров.
Замръзна.
Заключена врата сред ледена пустиня...
Животът ми - огризка от любов,
подхвърлена, от чужди - милостиня.
Диана Загора
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Диана Кънева Все права защищены
