Дъще моя, пусни ме!
Дъще моя, пусни ме!
Не помня вече колко са годините...
А аз съм болката, която хлопа,
и отчаяние със образ на ръце
тресе дървото във шамански ритъм.
Отвън стоя, а сгушено като врабче
през януари е сърцето ми.
А помниш ли, че бях "добрата мама",
ти беше слънчицето, топлещо света.
Сега съм кръст, един надгробен камък
и просякът пред твоята врата.
Дъще моя, единствена моя, пусни ме!
Чуй ме! Виж!
Отключи тая страшна врата!
Край прага ти минава всяка зима,
отказах се дори и да броя...
Говориш ми, че страшно си заета
с ангажименти и проблеми...
От понеделника до петък...
За поздрав даже нямаш време...
Недей повтаря чужди грешки.
Вратите трябва да се прекосяват,
защото без нозе човешки
дупки в пространството остават.
Тъй дълго се надявах да отвориш.
Умората захвърлила на прага,
при теб да вляза, да си поговорим.
Да разгадаваш шифъра на моя глас,
изстрадалите кичури в косите...
Аз да поръся профил и анфас
с вода от кладенците на гледците ти.
И да пристъпим в храмовете на душите,
да молим себе си за милост...
Да анатемосаме вратите,
от две пътеки да издигнем било,
което води към библейския Едем,
а дните си в едно да съберем...
С мълчаната вода на два живота
да възкресим угасналото слънце,
да покорим с упорство кота подир кота,
тъй както в броеница се търкаля зрънце.
Животът ми завърши до прага ти суров.
Замръзна.
Заключена врата сред ледена пустиня...
Животът ми - огризка от любов,
подхвърлена, от чужди - милостиня.
Диана Загора
© Диана Кънева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
"Вратите трябва да се прекосяват,
защото без нозе човешки
дупки в пространството остават."
Като сякаш видях сестра ми преди години, но тя порасна достатъчно, за да разбере какво причинява. Пожелавам го и на твоята дъщеря.
Дълго се чудих дали да се съглася с коментара на Наталия, но се замислих по друг начин - родителите обичат, защото приемат децата като дар от Бог, те обичат със зряла любов. А децата приемаме любовта си към родителите като нещо, съществувало винаги, защото ние не знаем какъв е живота без тях, а дори и се страхуваме да се замислим.
Унесох се, съжалявам.
А за стиха - няма какво да кажа повече! Мога да дам само най-добрите си пожелания. -
Невероятен стих!!! Обърна ми сърцето!
-
Разплака ме.Кръвната връзка е силна, нищо че понякога се забравя.
-
и аз имам дъщеря на 9 години...засега съм нейното слънце и тя моето, но после. Боже разкошен стих, кара те да плачеш...но децата никога не обичат родителите си, колкото те тях. доказано
-
Без думи...
-
!!!
Сила се иска да изкажеш всичко това с думи...
Поклот пред твоята!
Разтърсващ стих!!! -
Твоят стих ме вьрна назад, когато и аз изживях това. Дещерята която
обичах, както ти се изразяваш затвори вратата си за мен. Но минаха
години през които разбра, че майката е тази която може да обича и да
прощава всичко. Сега лошото остана назад. Вярвам че и при вас ще отмине!
Благодаря за хубавият стих! Ще го прочета на моята дещеря. ПРЗДРАВИ! -
Загорча ми... от майчината молба...
И, ДА - децата все някой ден се осъзнават! -
Мъчно ми стана. Силен стих! Поздрави и от мен! -
А аз си мисля, че все някой ден децата разбират. И сами отключват вратата. Малко виновно, малко неумело. Усетили дълбоката нужда, която стои от другата страна.
От сърце ти желая това да се случи! -
..... настръхнах !!... разплака ме стиха ти ...
-
Разтърсващ стих! Прочетох го и като дъщеря, прочетох го и като майка... Поздрави!
-
знаеш ли, трудно ми беше да коментирам веднага, колкото и да ме впечатли написаното. прочетох няколко пъти. премислих много. дъщерите не съзнават, че (дай, Боже) и те ще бъдат майки, чакащи децата им да се обадят, да ги посетят... не съзнават и болката, която изпитват тези майки. благодаря ти за написаното. а аз ще се обадя на моята майка.
-
Мостовете на минали животи,
които ти предадох със кръвта си
все още търсят клетвения отговор
във съвест и във лудост.Неизпратени
посланията- птици подир вятъра
препускат като облаци нетрайни.
Стопяват се между небето и земята
да ни припомнят колко малко знаем...
Стихът ти е разтърсващ!Поздравления! -
Боли...Страшно боли стихът ти!
-
Прочетох и ме заболя! Това е стих, който извира направо от наранено майчино сърце.За съжаление, младите поемат своя път и все по-рядко се обръщат назад,а ние майките, сме орисани да тичаме след тях до последния си дъх, точно така, както и след нас са тичали! Как да ги съдим! Остава ни само едно-да преглътнем болката и да ги обичаме!
-
"Да анатемосаме вратите" за Бога!
-
!
живот-огризка...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
"Животът ми - огризка от любов..."- това е страшно силно въздействащо сравнение!
Дано изразява само някакво моментно състояние. А още по-добре да няма автобиографични елементи в стиха.
Надявам се авторката и лирическата героиня да се разграничават.