Една езда

Първо гривата му решиш с четка,
после слагаш потник. Силикон. Седло.
Гамаши. Трензела. Юздечка.
Дърпаш стремената - ето конско облекло.

Поводите ловко пак премяташ,
потреперваш леко от вълнение,
набързо отгоре се мяташ
без следа от притеснение.

Първите крачки - кръвта закипява,
вятър в лицето, подкова звънти.
Там - далече от градската врява,
твоят кон с тебе като вихър лети.

Цветове профучават, сърцето гори.
Залез. Слънчогледи. Ниви. Планини.
Сам конят кара природата да ври,
измежду реки. Скали. Пътеки. Долини.

Конят диша тежко,
тежко дишаш ти,
но на душата е леко,
неповторимо... ох, нали?

Крачките забавяш. Слизаш.
И пак... гамаши. Поводи. Юздечка.
Седло. Силикон. Потник взимаш.
А после душ наместо четка.

Към падока водиш и тъжиш.
Захарчета. Ябълка. Целувка.
И някак си успяваш да се примириш,
че си без него - щом го видиш
свободен как препуска.