ЕДНА РОЗА

Дъждът валеше като из ведро

по-силен от скръбта поетова.

Откъснах те, порязана от теб –

почти със зъби, жертвено.

Съвсем на младост пъпка,

неразгадала слънчевия пек,

ти беше моят избор чувствен,

в следобеда – един поет.

Самата ти гнездо и грижи,

наполовина жертвен съд,

бе роза с гнила сърцевина,

за да лелееш чужда плът.

Като сърцето ми готово

да разделиш плода си с друг,

ти, дворна розо, умъртвила

едната камера с любов и гроб...

Сега си мое малко огледало

и в него виждам как бодат

на вазата живота отънял

едни листа от розовия мадригал...