Едно

Днес бях при морето:

то ми говореше,

аз мълчах.  Удивително –

мълчах!

То ме съзерцаваше,

съзерцавах го и аз.

Глезеше се във нозете ми.

Аз целувах мокрото му чело.

Морето се вълнуваше

от срещата. Вълнувах се и аз

и го прегръщах, и се радвах

на доброто му присъствие.

Слънцето – все още сънено –

огряваше лицата ни

(ние му се плезихме и мръщехме,

и тичахме след слънчевите зайчета).

Морето беше синьо и усмихнато,

и мокро, и красиво, и добро.

Морето беше помъдряло и пораснало

- а може би пораснала бях аз...

Толкова предесенно и топло –

обличаше ме в струи от вода!

А аз му подарявах свойто щастие.

Подарих му и косите си,

и две-три стари копчета, и стих,

написан на билетче. Подарих му

и душата си, а то я взе,

за да я пази:

във водораслите я скри

и в рибите, и в песъчинките

                                         и даже

във медузите. Морето

скри ме цялата във себе си.