Всяка секунда превръща се в минало,
стари надежди внезапно умират,
и цветята увяхват, и птиците млъкват
когато сърцето спре да пулсира.
Дните минават, изчезват в очакване,
вечността при вратата е, чува се щракване,
и поезия няма и пролетта зима е станала.
Песента днес звучи като надгробно оплакване.
Докога ще съм част от тази абсурдна картина?
Душата – кръвясала рана, не драскотина,
въздиша зад железни решетки на стари затвори -
няма ли начин смъртта без мен да отмине? ...