... в деня сякаш всичко умира,

а едно момиче само тъга в листата намира.

Всичко посивява, света е унил,

връщат се спомени - кой какъв е бил.

А тя страда, тя плаче, както и преди,

самотна е, самотна завинаги...

Сякаш от нейните очи вали,

а вятъра страхливо разпилява косите й.

Изгубена и красива, като есента,

търси спасение във песента.

Но такова не намира,

в мислите си само неговото лице визира...

Самотно броди из горите, планините...

Като буря, срамежливо затихва в долините.

Плахо потъва във мечти, но я боли,

за всяка мечта тя изплакала е милиони сълзи.

Невинно върви по старата алея,

спомня си, когато беше малка мрачна фея.

Върви и се надява, колко време вече не се предава.

Студена смърт я приветства с нежен глас,

но тя крещи: "Все още има път за нас".

Жалко, нали... че лежеше безжизнена след час.

Жалко, нали... че това момиче бях аз...