Господи, нали не го обичам,
защо тогава плача?
Господи, от вярата си се отричам!
Тя потъна някъде в здрача.
Стоя си сгушена в мрака,
потънала в хладната прегръдка на нощта.
Изпуснала съм вече влака,
който водеше до теб и любовта.
Господи, какво ми става?
Защо душата ми кърви?
Гмурнала съм се в море, наречено забрава,
за да мога да накарам сърцето си да замълчи...
За кой ли път на таз банална тема пиша
с надеждата да спре да ме боли.
Надеждите... превърнали се в киша...
са се спотаили нейде там, сред изгубените ми мечти.
Нали разправят, че като разкриеш болката си, ти олеква,
но моят глас нечут е и в далечината сам отеква...
Очаяна съм от живота
и пак напук на него продължавам да вървя.
Знам, че няма да съм чута,
но не спирам да крещя...
Над мен надвисва сянка...
По-черна от нощта...
По-скверна от скръбта...
О, Господи! Усещам, че летя.
Усещам, че огряла ме е ярка светлина
и как със тънките си костеливи пръсти поема ме Смъртта...
Крясъкът заглъхва...
О, колко е красива изведнъж настъпилата тишина...