Нека бъдем признателни на хората, които ни правят щастливи.

Те са чудните градинари, чрез които разцъфтяват душите ни.

/Марсел Пруст/ 

Много стихове има... с толкова чувство

за сърца наранени,

за силни жени ...

Всеки казва – „Това е изкуство!”

Любов - НЕ споделена...

рана, която кърви...

за болка, която не спира...

за студ, за умора,

за сърце, което мъчително бавно умира...

Много стихове има... много поети...

А за тез, които ни радват, кой ще напише прекрасни куплети?

Искам стиховете си да посвещавам

на тези, другите, които не ме карат да страдам!

Тези, който сърдечно ме поздравят!

Които с дребен жест и усмивка ме сутрин давяват!

Тези, който въпреки грешките ми,  ме уважават...

Тези, който надежда ми дават!

Да пиша за тях... Те заслужават!!!

Дали е малко, или много

това, от което се нуждая?

Ще споделя... Вие кажете... Аз не зная...

Едно – „Здравей!”

Една – усмивка!

Една подадена ръка!

Една шега по време на почивка!

Въпросче – „Как си?”  от душа...

Две грейнали очи,  усещане за топлина...

За това аз искам  да пиша...

Да прошепна тихичко – „Благодаря!”

Не, не искам на силна жена да приличам...

Нека да мога на някой до мен да разчитам!

Нека да мога спокойно  да кажа – „Обичам...”

Нека да кажа "Вярвам!", без да сгреша.

Нека да бъда щастлива слаба жена...

с градинари за мойта Душа...