4 мар. 2011 г., 23:00  

Хоризонт

1K 0 0

                                      ХОРИЗОНТ


                           В знойния ден

                           нейде жита се плодни поклащат,

                           нейде вълните морски

                           игриво подскачат,

                           прозрачно пенлива

                           е чашата в ръката,

                           а душата, паяжина,

                           от чувства се раздира.


                           В хоризонта 

                           уморено небето заспива

                           банално в целувка с морето,

                           ветрове отнасят кораби,

                           препълнени с мечти

                           насам и натам

                           в различни посоки.


                           Глъчта на децата съседски

                           по парчето от пясък

                           разгонва с преливащата вълна

                           палата за теб,

                           от мен сътворен

                           от полупрозрачната слюда...


                           Какво пък толкова?...

                           щом ще блесне

                           в съня ми пак, обновен,

                           измислен и непоклатим

                           и зад дебелите му стени

                           ще сме си в ласки

                           най-мили,

                           а за хорските очи...

                           недостижими...


                           А съдбата неумолимо 

                           кошницата пълни,

                           с ежедневни грижи,

                           радости и скърби.

                           Знам,

                           ще ми липсва

                           някога светът,

                           денят обикновен,

                           сантименталната вечер

                           в палата,

                           от пясък и слюда сътворен...


                           Когато нейде

                           житата плодни ще се поклащат 

                           във знойния ден,

                           а дори

                           глъчта на децата

                           и безумнонеуморимите

                           морски вълни

                           не ще разрушат 

                           нито двореца ми 

                           под тъжната бреза,

                           нито покоя ми

                           под мраморни стени,

                           само отецът - БОГ

                           над дълбокия ми сън

                                                         ще бди...

                           АЗ, ПРЕКЛОНЕНАТА НЕГОВА ДЪЩЕРЯ, 

                           СЛОВОТО МУ ЩЕ ВЪЗВЕЛИЧАВАМ!

                           АМИН!

                       

                           



Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Елизабет Фурнаджиева Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...