Храм
Параклис. Бягаща пътека
сред ласките на глог и дрян.
Тук свалям всяка чужда дреха,
по съвест влизам в този храм.
И в бялото на тишината,
сред кръг, от пламък очертан
до свещ, догаряща в ръката
изплаквам своята тъга.
Но миналото в мен се вглежда
с очите на една жена –
най-святата, която с нежност
прощава моята вина.
И ме дарява с нова сила,
а в полумрака блесва лъч.
Една икона ме закриля
и свято пази моя път.
Различно е. До мъдрост чисто
и свято в този полумрак.
Поемам после пак на изток,
но знам, че ще се върна пак.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Йорданка Господинова Все права защищены
