Храм
Параклис. Бягаща пътека
сред ласките на глог и дрян.
Тук свалям всяка чужда дреха,
по съвест влизам в този храм.
И в бялото на тишината,
сред кръг, от пламък очертан
до свещ, догаряща в ръката
изплаквам своята тъга.
Но миналото в мен се вглежда
с очите на една жена –
най-святата, която с нежност
прощава моята вина.
И ме дарява с нова сила,
а в полумрака блесва лъч.
Една икона ме закриля
и свято пази моя път.
Различно е. До мъдрост чисто
и свято в този полумрак.
Поемам после пак на изток,
но знам, че ще се върна пак.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йорданка Господинова Всички права запазени
