Остави ме да падна.

Знам, ръката ти се измори

и тази хладна пот отдавна

по пръстите изби.

Да, аз мога да усетя,

че те мъча.

Достатъчно ме пази-

сега пусни ме и тръгни...

Аз ще падам дълго,

ще те достигне предсмъртният ми вик,

но ти не се обръщай-

болката ще трае само миг.

Помня, че ми обеща

да не ме оставяш, да си винаги до мен...

Но днес... просто забрави това.

Пусни ръката ми- аз искам да летя...

макар надолу...

нагоре вече няма как-

животът ми е като бездна,

а ти- ти вече си един от всички тях.

Колкото и да извивам душата си като кирлив парцал,

няма повече да потече от мърсотията,

на която ти придаваше от твоя аромат

и я правеше красива.

Аз съм нищо. И не заслужавам твойта благодат.

А и нямам сили да те търся

в друг... омръзна ми

да съм непостоянна в чувствата си,

омръзна ми да бъда лицемерна...

Затова пусни ръката ми,

не искам да се чувстваш длъжен,

нито отговорен за това което ще се случи:

Не обещавай да ме помниш, а сега отивам си...

Пусни ръката ми...
остави ме...
надолу мога и сама да продължа.

на И.