И падам...
Остави ме да падна.
Знам, ръката ти се измори
и тази хладна пот отдавна
по пръстите изби.
Да, аз мога да усетя,
че те мъча.
Достатъчно ме пази-
сега пусни ме и тръгни...
Аз ще падам дълго,
ще те достигне предсмъртният ми вик,
но ти не се обръщай-
болката ще трае само миг.
Помня, че ми обеща
да не ме оставяш, да си винаги до мен...
Но днес... просто забрави това.
Пусни ръката ми- аз искам да летя...
макар надолу...
нагоре вече няма как-
животът ми е като бездна,
а ти- ти вече си един от всички тях.
Колкото и да извивам душата си като кирлив парцал,
няма повече да потече от мърсотията,
на която ти придаваше от твоя аромат
и я правеше красива.
Аз съм нищо. И не заслужавам твойта благодат.
А и нямам сили да те търся
в друг... омръзна ми
да съм непостоянна в чувствата си,
омръзна ми да бъда лицемерна...
Затова пусни ръката ми,
не искам да се чувстваш длъжен,
нито отговорен за това което ще се случи:
Не обещавай да ме помниш, а сега отивам си...
Пусни ръката ми...
остави ме...
надолу мога и сама да продължа.
на И.
© Ия All rights reserved.
