Но само, че и в теб е имало поезия –

парченце пламък във двореца заскрежен,

красива дума насред грозни междуметия,

любовен полъх чак до лудост нажежен...

И как си искал да настигнеш вятъра,

да литнеш със косите си в едно,

да гледаш без тъга в очите на театъра

и да намираш всичките игли в копà сено...

Така, безкрайно гаснещ по  миражите,

си впел съдбата си във гордостта...

Безумен и четящ през ред паважите,

отсяващ залъка добро от користта!