И все пак е някакво начало
ВСЕ ПАК Е НЯКАКВО НАЧАЛО
Разкъсват зверовете в мен Човека.
Съдират уморени чувства.
Захапали плътта на светлината,
забили свойте зъби и не пускат.
Очите уморени от обичане,
(не срещнах нейните – да ме обичат)
сега очакват само враните,
последният им залез да изпият.
Ръцете уморени от прегръщане
на вятъра, възглавници и мене,
разчупват твърдия, насъщния…
За последното причастие е време…
Краката, уморени от пътеките,
раздирани от камъни и тръни,
ще си починат от годините вървене
във търсене на теб и мене.
Разкъсват зверовете в мен Човека…
Захапали са мъката отляво,
кръвта изтича и… умирам!
Все пак е някакво начало!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Емил Стоянов Все права защищены
