Имало едно време разделно,

в което всеки живеел отделно.

Някои се сещали Бога да молят,

когато останели боси и голи.

Други увивали в телени мрежи

своите чувства, мечти и стремежи;

копнеели скришно да бъдат разбрани,

в заплахи и цензура докрай омотани.

Трети пък търсели лесно спасение,

потъвайки бавно във сладко забвение.

На четвърти в палатите ставало тясно,

защото в сърцата им нямало място.

И всичко изсъхвало, щом се докосне

до някое зрънце от отровния посев.

От него израствали, недостойни и чужди,

хора обречени, изпаднали в нужда,

които живеели както си знаят,

не както трябва да бъде, а както желаят.

Не отстъпвали в спора, крещяли ,,Не може!’’,

дружелюбнo двулични, щом се наложи.

И по стар обичай и народна традиция

спорът свършвал със бой, а боят – в полицията.

На другия ден снощните

                                          ,,стари’’ съперници

се събуждали същите

                                     жалки мизерници.

А на запад се чудели

                                    как е възможно

да бродят престъпници

                                    из парламентарните ложи.

Ала има ли някъде в днешното време

поне един човек, на когото

                                               все още му дреме?