Имало едно време разделно,
в което всеки живеел отделно.
Някои се сещали Бога да молят,
когато останели боси и голи.
Други увивали в телени мрежи
своите чувства, мечти и стремежи;
копнеели скришно да бъдат разбрани,
в заплахи и цензура докрай омотани.
Трети пък търсели лесно спасение,
потъвайки бавно във сладко забвение.
На четвърти в палатите ставало тясно,
защото в сърцата им нямало място.
И всичко изсъхвало, щом се докосне
до някое зрънце от отровния посев.
От него израствали, недостойни и чужди,
хора обречени, изпаднали в нужда,
които живеели както си знаят,
не както трябва да бъде, а както желаят.
Не отстъпвали в спора, крещяли ,,Не може!’’,
дружелюбнo двулични, щом се наложи.
И по стар обичай и народна традиция
спорът свършвал със бой, а боят – в полицията.
На другия ден снощните
,,стари’’ съперници
се събуждали същите
жалки мизерници.
А на запад се чудели
как е възможно
да бродят престъпници
из парламентарните ложи.
Ала има ли някъде в днешното време
поне един човек, на когото
все още му дреме?
© Константин Дренски Всички права запазени