Впрегнал гравитацията, ора тишината.
Тя стене от болка,
но с радост очаква думите
в топлото да заспят.
После с крясък черупката да разчупят
и наситят нечии глад.
Да осветлят пукнатините на самотата,
да вдишат надеждата, изгубена в мрака
и запълнят пространството зад ъгъла на страха.
Да се превърнат в корени на преминаваща сянка,
във въздишка по навик,
в принадлежност на комфорта,
във въжен мост между чувствата.
Дума... възел... дума... възел...
Фатална крехкост,
балансирана нежност,
наранена дискретност -
изплетена мрежа от словеса.
Каква ти тук гравитация!?
Отлита балонът
изпълнен с мълчаливото ехо на забравените желания
до следващата бразда в носталгията,
до следващия сензор на разголените колебливи видения
в търсене на хармония
между рамките на объркани смисли.
Дума... възел... дума... възел...
Плугът е скалпел
за лечение на привидно излишната сигурност,
в която времето мирише на трохи.
© Милко Христов Все права защищены