Впрегнал гравитацията, ора тишината.

Тя стене от болка,

но с радост очаква думите

в топлото да заспят.

После с крясък черупката да разчупят

и наситят нечии глад.

Да осветлят пукнатините на самотата,

да вдишат надеждата, изгубена в мрака

и запълнят пространството зад ъгъла на страха.

Да се превърнат в корени на преминаваща сянка,

във въздишка по навик,

в принадлежност на комфорта,

във въжен мост между чувствата.

Дума... възел... дума... възел...

Фатална крехкост,

балансирана нежност,

наранена дискретност -

изплетена мрежа от словеса.

Каква ти тук гравитация!?

Отлита балонът

изпълнен с мълчаливото ехо на забравените желания

до следващата бразда в носталгията,

до следващия сензор на разголените колебливи видения

в търсене на хармония

между рамките на объркани смисли.

Дума... възел... дума... възел...

Плугът е скалпел

за лечение на привидно излишната сигурност,

в която времето мирише на трохи.