Не плача щом слънцето се скрие,
тогава в мрака виждам сто звезди.
Луната с гумичка умората ми трие
и не остават никакви следи.

Усмихвам се на леката прохлада,
с морския си дъх ме гали по носа.
Тишината ми поднася за наслада
солени пръски капчици роса.

Притихнало, дори морето е заспало,
подложило е гръб на своята сестра,
по него да върви и да чертае
просека към най-ярката звезда.

И тръгвам мислено по бялата пътека,
картини си рисувам цветни на шега.
На деня ми, прашната му дреха...
решавам да я хвърля и оставя на брега.

Нишки златни върху тишината синя,
с морски бриз бродирам свобода.
Не плача, че сълзите да не скрият...
как с изгрева се ражда поредната мечта.


30.08.2020г.