Не паля свещ и в храм
свещен не съм.
Не искам и да знам
защо си днес дошъл.
Дошъл си като привидение,
като непоканен гост.
Посяваш в мен съмнение
и изграждаш помежду ни мост.
А в мен се борят неразбрани
едно сърце и разум блед.
От борбата им остават рани,
които ще кървят и днес.
Обичах те окъпана в сълзи
и чаках те при всеки изгрев нов.
Обичам те и от обичта боли,
но където има рани, имало е и любов.
Не беше мой, нито аз бях твоя.
Не живяхме в нашия си свят.
Единствено в съня намерихме покоя,
на който се любуват влчбени сърца,
И днес стоя с ръце в молитва,
застанала на колене пред любовта.
Чувала съм, че със липсата се свиква,
Че раздялата е в нашата съдба.
© Ваня Йорданова Все права защищены