На моите читатели
Онемели са думите в мен…Тишината е ялова.
Пресушени са всичките ручеи с жива вода.
Бог заключи Небето. Не ръсва ни капка, за жалост…
Неусетно и Гълъбът бял отлетя без следа.
Цветовете бледнеят… Превръщам се в сива пустиня…
Само тръни порастват – от грижи, тревоги… от страх.
И щурчето замря… Сладкогласният славей притихна…
Как сега да заспивам и как да се будя без тях?!
А са толкова много онези, които са жадни!
И в очите ме гледат… Какво да им дам? Та нали
съм от същата тлен?! Изтощена съм вече, отпаднах… ...