Повито в снежна пелена
малко житно зрънце спяло.
Вятър, страшен и студен,
държало надалече
снежно одеяло.
Сънувало то своите мечти за лято,
и с всяка нощ, и с всеки ден, ставало все по-налято.
Един прекрасен ден то зърнало небето.
Потъркало очички, примижало,
сърбяло го нослето...
Поразкършило крехко стъбълце,
попротегнало на горе зеленото листце.
Нежно го огряло пролетното слънце
и рекло: расти, любимо мое житно зрънце!
И, то растяло. После, тежък клас наляло.
Когато есента си тръгнала, понесла своят пъстър кош,
и западали снежинки - балеринки за разкош,
умореното зрънце главица привело.
Затворило очички и по своя нов път поело.
Вече знаело, че Слънчо го чака.
В съня си, то му говорело в мрака.
Ей, така, по приятелски, мечтите споделя.
Как ще порасне и ще поникне на село!
© Маргарита Ангелова Все права защищены