Повито в снежна пелена

малко житно зрънце спяло.

Вятър, страшен и студен,

държало надалече

снежно одеяло.

Сънувало то своите мечти за лято,

и с всяка нощ, и с всеки ден, ставало все по-налято.

Един прекрасен ден то зърнало небето.

Потъркало очички, примижало,

сърбяло го нослето...

Поразкършило крехко стъбълце,

попротегнало на горе зеленото листце.

Нежно го огряло пролетното слънце

и рекло: расти, любимо мое житно зрънце!

И, то растяло. После, тежък клас наляло.

Когато есента си тръгнала, понесла своят пъстър кош,

и западали снежинки - балеринки за разкош,

умореното зрънце главица привело.

Затворило очички и по своя нов път поело.

Вече знаело, че Слънчо го чака.

В съня си, то му говорело в мрака.

Ей, така, по приятелски, мечтите споделя.

Как ще порасне и ще поникне на село!