emo2 (Емил Стоянов)
236 750
1 июн. 2013 г., 16:30  

Живот 

  Поэзия
528 0 3

                                                                   

 

 

                                                                            ЖИВОТ

 

 

Приседнал странник в дрипи

съзрях във падналия мрак,

в ръка със смачкана цигара

в краката с полупълен сак.

Лицето - черно, загрубяло

от скитническия живот,

очите вече потъмнеели,

загледани във звезден небосвод.

Тъга се стелеше от него -

по неизживените мечти,

по несподелените любови,

по просълзените очи.

И още по косите разпилени

по силните му някога гърди,

за това, че малко ги е милвал,

а много пъти са били сами.

Тъгуваше за любовта, която

през годините така и не откри,

по неизживяното си лято,

по ласките, които не дари.

 

Приседнах тихичко до него,

под тъмния небесен свод:

,,Ти кой си?,, - го попитах плахо.

Отвърна ми - ,,Наричат ме Живот,,.

 

 

© Емил Стоянов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Дааааа и затова трябва да го живеем пълноценно, нали?
  • Радвам се,че чета нещо твое!Харесах много!
  • Страхотен финал!
    ( предложение: отвърна, вместо отговори, заради ритъма )
Предложения
: ??:??