Живот мой си оборила
Живот мой си оборила,
като вятър, що чупи листа,
като дъжд, що мие спомени,
а след него – само пустота.
Оставай тръна, жестока и бледа,
в ръцете ми – рана без край,
и думите шепнат без надежда:
„Никога вече... Не се връщай!“
А от роза на гърди ми,
само сянка тиха спи.
Някога бе пламък нежен,
сега е пепел... И боли.
Тежи мълчанието между нас,
тежи нощта без обич свята.
Сърцето ми – забравен глас,
отеква в тишината.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Biberce Muharemi Все права защищены
