Паякът – ловец самотен,

на тъмните ъгли стопанин,

е втренчил в мен око фасетно.

Оловен воин в син мундир

на танц червена роза кани,

а тя кикоти се кокетно.

Паякът авторитетно викна:

‘Оркестър, свири валс отново!‘

Оранжев дрон отнякъде изникна

и злобно забръмча над нас.

'Каква досада! Не, не съм готова!‘

Розата потропна нервно с крак

ядосано си тръгна да излиза,

потъна плавно в синкав полумрак.

За миг я зърнах във анфас

приличаше на Мона Лиза...

Оловният войник унил премигна

но тръгна си с осанка горда

и накривена настрани капела.

В далечината май вулкан изригна...

и странно - замириса на канела... ...

Събудих се от грохот

на преминаващ влак.

Огледах се... Около мене – пълен мрак

и тих китарен звън.

Мелодията е позната.

Май и това е сън?

Или внезапно се е включил

старият грамофон

в килера до вратата?

До прозореца отидох и надникнах.

Навън видях разкош.

Небето - пурпурно-розово,

с нюанси на сиво...

И това посред нощ...

'Странно... Но много красиво.‘.

Какво става тук?

Виртуална реалност,

космически шум,

или просто фантазии

на един болен ум? ...

Будилникът звънна.

Излетях от леглото

и се сресах завчас.

От огледалото гледа

моето строго

напрегнато 'аз‘.

Потеглих стремглаво

в проливния дъжд.

И така изведнъж

чух светът да нахлува

с трясък в колата.

Раздруса ме здраво...

Новини до полуда,

по течение плувай,

реалност до болка,

живот по принуда -

една скучна новела...

И тогава усетих

съвсем ненадейно

миризма на канела...

Погледнах нагоре

инстинктивно-спонтанно.

Дъждът беше спрял.

А небето ме гледаше

дяволито-игриво.

Обагрено странно

в пурпурно-розово

с нюанси на сиво...