Животите ни непонятни
Животите ни непонятни
Сгромолясват се пътеките
и шепнат в свойта смърт
„Да, не бяхме от най-леките
Плът сме от Големия ти Път”
Не чувам друго – само трясък,
ослепявам в този прах –
разрухата им с вкус на пясък
от смъртта им ме е страх.
Сякаш не вървях, а носих ги
на крехките си рамене
питам се, вървейки просих ли
и трябва ли пътека да умре.
Не вярвам да изчезнат. Не.
Да забравя, че ги бродих
тичайки, понякога – на колене,
но никога не ги заложих
Замах. И до атом ги разложих
Как се заличават стъпки на дете –
пета, оставила ухание на рози,
да го вдъхнеш – първо те боде.
през тръни се тъче Живеца –
Трън в най-яркото ”лила”
От тях короната е на Твореца
Но за тоз венец са нужни Стъпала
Осъдени на смърт, къси, дълги –
Все едно. Всяко нещо има край –
някои пък – не, но те са кръгли
Един е Пътят, и ще Те намеря знай,
а Хребетите – всичките са смугли,
макар на хоризонта да са златни.
Пътеките ми, тичали са като луди
вярвали, че има пътища обратни
Рената
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ренета Първанова Все права защищены
