Животите ни непонятни
Животите ни непонятни
Сгромолясват се пътеките
и шепнат в свойта смърт
„Да, не бяхме от най-леките
Плът сме от Големия ти Път”
Не чувам друго – само трясък,
ослепявам в този прах –
разрухата им с вкус на пясък
от смъртта им ме е страх.
Сякаш не вървях, а носих ги
на крехките си рамене
питам се, вървейки просих ли
и трябва ли пътека да умре.
Не вярвам да изчезнат. Не.
Да забравя, че ги бродих
тичайки, понякога – на колене,
но никога не ги заложих
Замах. И до атом ги разложих
Как се заличават стъпки на дете –
пета, оставила ухание на рози,
да го вдъхнеш – първо те боде.
през тръни се тъче Живеца –
Трън в най-яркото ”лила”
От тях короната е на Твореца
Но за тоз венец са нужни Стъпала
Осъдени на смърт, къси, дълги –
Все едно. Всяко нещо има край –
някои пък – не, но те са кръгли
Един е Пътят, и ще Те намеря знай,
а Хребетите – всичките са смугли,
макар на хоризонта да са златни.
Пътеките ми, тичали са като луди
вярвали, че има пътища обратни
Рената
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
