Napolitano (Валентин Желязков)
290 3297
7 апр. 2013 г., 14:17

Животът играе си с всеки от нас... 

  Поэзия » Философская
1145 1 7

*          *          *

 

Седеше момиче на масичка бяла
в едно малко, кокетно кафе.
С очи на русалка - красавица цяла,
а кожата?!... Oт кадифе.
Край масата мина красиво момче,
погледа я, бе като фея,
носеше бял бастун във ръце
и понечи да седне при нея.
Тя се обърна и даде му знак
с очи, че може да седне,
но той остана до масата прав,
дори не я и погледна...
После докосна го леко с ръка,
побутна му стола да седне,
усетил ръката ù той я разбра,
отново без да погледне.
Той се обърна и тихичко каза:
Благодаря ви, госпожице мила,
днес реших сам да изляза,
защото... живея наблизо.
Никой не му отговори...
Поглед отново към нея обърна
своите думи повтори...
След кратко мълчание, тя проговори:
На мен ли казахте нещо?
Така ли бе или ми се стори
да... прав сте, много горещо е!


Замислих се после животът какво е,
как си играе с всеки от нас,
тича, не спира, играе, лудува...


От другата маса гледах ги аз...

Той не я виждаше - а тя, не го чува...

 

*          *          *

 

 

 

 

 

© Валентин Желязков Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??