Животът играе си с всеки от нас...
* * *
Седеше момиче на масичка бяла
в едно малко, кокетно кафе.
С очи на русалка - красавица цяла,
а кожата?!... Oт кадифе.
Край масата мина красиво момче,
погледа я, бе като фея,
носеше бял бастун във ръце
и понечи да седне при нея.
Тя се обърна и даде му знак
с очи, че може да седне,
но той остана до масата прав,
дори не я и погледна...
После докосна го леко с ръка,
побутна му стола да седне,
усетил ръката ù той я разбра,
отново без да погледне.
Той се обърна и тихичко каза:
Благодаря ви, госпожице мила,
днес реших сам да изляза,
защото... живея наблизо.
Никой не му отговори...
Поглед отново към нея обърна
своите думи повтори...
След кратко мълчание, тя проговори:
На мен ли казахте нещо?
Така ли бе или ми се стори
да... прав сте, много горещо е!
Замислих се после животът какво е,
как си играе с всеки от нас,
тича, не спира, играе, лудува...
От другата маса гледах ги аз...
Той не я виждаше - а тя, не го чува...
* * *
© Валентин Желязков All rights reserved.
