Когато тръгвах към живота,

устремът ми беше непокорство.

Учех се да плувам

в най-бурната река.

Водовъртежите ми бяха,

необхватни кръгозори,

а надеждата ме водеше

по път от светлина.

Ту се давех в смях

и не се замислях

дали ще има утре...

Животът ми бе пълен с глъч

от грейнали усмивки

на приятелски слънца.

На рамото ми пееха

рой красиви птици

и вярвах, че Любов

е името на всеки по света.

Понякога

светкавици се сипеха

като кинжали от небето.

И ме възпираха -

щом виждаха, че ще сгреша.

Но младата ми лудост

бе сила - не подвластна

на забраните с клеймо от завистта.

А ето ме днес...

И  всичко е така различно.

Скитам се  като хвърчило

сред хаоса на времето,

но с пречупени крила.

От бурите

са белезите във очите на момиче,

пропуснало да се порадва

на най-смелите мечти.

А бягството

все тъй ще бъде

невъзможното решение.

С което ще се уча да живея,

а от тази истина,

винаги ще ме боли.

Сега  графата „Минало”

е с гриф „Приключено без продължение”.

И ще събира прах по лавиците

на самотния ми дом.

Като светофар, премигващ на червено,

ще ми е съдник и подкрепа,

докато ме има в този свят студен.