Животът ми е светофар, примигващ на червено
Когато тръгвах към живота,
устремът ми беше непокорство.
Учех се да плувам
в най-бурната река.
Водовъртежите ми бяха,
необхватни кръгозори,
а надеждата ме водеше
по път от светлина.
Ту се давех в смях
и не се замислях
дали ще има утре...
Животът ми бе пълен с глъч
от грейнали усмивки
на приятелски слънца.
На рамото ми пееха
рой красиви птици
и вярвах, че Любов
е името на всеки по света.
Понякога
светкавици се сипеха
като кинжали от небето.
И ме възпираха -
щом виждаха, че ще сгреша.
Но младата ми лудост
бе сила - не подвластна
на забраните с клеймо от завистта.
А ето ме днес...
И всичко е така различно.
Скитам се като хвърчило
сред хаоса на времето,
но с пречупени крила.
От бурите
са белезите във очите на момиче,
пропуснало да се порадва
на най-смелите мечти.
А бягството
все тъй ще бъде
невъзможното решение.
С което ще се уча да живея,
а от тази истина,
винаги ще ме боли.
Сега графата „Минало”
е с гриф „Приключено без продължение”.
И ще събира прах по лавиците
на самотния ми дом.
Като светофар, премигващ на червено,
ще ми е съдник и подкрепа,
докато ме има в този свят студен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Кирилова Всички права запазени
