Живот беше и пролет пъстра,
жребче ми гривата развя,
тя бе цвете неоткъснато,
с любовен аромат, мечта...

Не ѝ признавах –
бе гордата ми тайна
и не се съмнявах,
сама ще ме познае!

Препускащо на вятъра добиче –
повече не я видях,
в снега затрупано кокиче,
да го разровя с копитце не успях...

Едва днес я случайно срещнах -
като зима бяла, остаряла,
очите ѝ – едната моя, другата – за нея,
две тъмни, пресушени ями...
 

Ничком пропаднах в тях –
кон окуцял, без грива
и съкрушен в тъмнината ѝ признах –
жребчетата са пролет, без нея си отиват...!