02.01.1988г.

                       I

Живота ми, е моя земен дял.

Все още се надявам, да живея,

тъй, както не е Господ начертал,

ала не знам - дали ще съумея?

В душата ми, е зима белокоса -

не чувствам нито радост, ни печал,

не съм отчаян и не съм ядосан,

не съм получил, но, не съм и дал.

Като луна в средата на сезона -

посредствен и безличен алтруист...

Ни праведник с лицето на икона -

ни грешен, богохулстващ атеист.

А в този век, космически инвазии,

чертае времето по своя път -

мечти, романтика, звезди, фантазии...

Война и мир, на явен кръстопът.

Сред тях

и пошлата житейска бъркотия,

разголила в коптора си безоко,

продажна плът -

в чиято топла шия,

заседнали са корени,

дълбоко.

Пръстта,

е едноименното щастие

на червеите и плебеите...

- "Дай хляб и зрелище " -  народовластва

в бордеите, излъгано доверие!

II

Навъсен до гроба,

робът не знае

ни делник,

ни празник,

ни студ.

Под сключени вежди,

живота ругае -

животът,

на черния труд.

Трудът е излъган.

А времето властно,

укрива се тайно,

укрепва се трайно

в скалъпен,

от него закон.

Законът, е трон.

Под трон да си -

страшно,

че впрегнат си,

кон.

Нека бъдем коне!

Но, да нехаем

пред стегнат хамут,

студ

и коптор.

- "Коне"!

Нека литнем в табуни нагоре,

към светлия наш, мечтан,

кръгозор!