Една китара звънна за последно
и струните се свиха в колапс.
Прегракнаха гласчетата им медни,
до скоро пели рокендрол и валс.

Увиснаха, загубили опора,
спирално, безтегловно, на кълбо.
Години пяха песни без умора,
сега - кошмарен, грозен епилог.

А тялото красиво, грациозно,
с червено-черно-жълти цветове,
загуби свойта грация вълшебна,
напомняйки, че все пак е дърво.

О, тя ми беше първата любима!
Тя беше моята любовна страст.
Преди в живота ми жена да има,
сърцето си на нея бях дал аз.

Със нея бях в далечното си детство,
със нея срещнах първата любов,
със нея плачех, с нея се и радвах
на всяка болка, всеки благослов.

Такъв зъл дух във тебе ли витае?
Защо осъди тази красота?
Нима пред тая смърт ще се разкая
и ще си върнеш мигом любовта?

Години много от онази есен.
Китара повече в ръка не взех.
Но всеки път, щом чуя струнна песен,
си спомням как отломките поех.