Когато любовта умира
Плаках, сънувах, живях.
Търсих, обичах, копнях.
Не молих слънцето да се смили над мен,
не молих изгрева да не настъпва ден.
Поисках малко от вселената голяма –
поисках безразличието ти да го няма.
Не се смили, уви, над мен.
Не се смили, дойде и този ден,
във който бавно избледняват дните,
нощите ни, срещите, мечтите.
Забравям те, ала защо боли?
Защо забиват сякаш в мен игли?
Защо когато губим любовта,
макар жестока, плачем след това?
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Кръстева Все права защищены
