Тъгата ми небрежно ме разсича
и сее лед във кръвния поток.
Депресията с плътта ми се облича,
от огледалото ме гледа некролог.
Изгубен съм в житейските си дрипи,
кошмари вместо сънища броя.
Коктейл Сълза във чашата ще сипя
и тост ще вдигна към самотната Луна.
Тя ще намокри устните си само
докато аз до дъното ще стигна,
а то, като бездънна яма,
кристално и цинично ще ми смигне.
Без брегове ми е реката днес, ругае
и вятарът вълните без причина.
А кракенът от бездната мечтае
завинаги в пипалата си да ме има.
Да, тази сутрин, първата без маски,
аз нося маската на своята тъга,
но ще събера разпиляните си части
отново, с помощта на Любовта!
О1.04.2022
© Георги Каменов Все права защищены
ПП
Напротив, Иржи, в момента съм безумно щастлив живеейки с жената, която ми е на сърцето, но пък винаги в живота има мо енти на криза. И помня, че този стих го написах точно в такъв...
Радвам се, че не съм забравен, но тъй като практически не ми остава време за четене тук и отдава почти не го правя, ми е малко неудобно да публикувам.
А и честно казано ми е в повече този сайт, защото има 2 други, в които практически ежедневно пускам.
ПП 2
Твоя вариант нещо мого еротично ми звучи и леко встрани 😄
Мерсаж, все още съм си от бъдещето малцинство на хетеросексуалните 😄
Разсмя ме, Щураче, но ти си си такава 😜