Компаньонка
Той седеше във бара пред нея.
И очите му капеха -
разтопени слънца
върху нейната слънчева пазва,
по очите се стичаха нежно,
по косата ù...
А някаква смешна история тя му разказваше...
И се люшна смехът ù във чашата вино
рубинено-огнен,
той със поглед от ръбчето грозд деликатно отпи...
Тя се вряза във него -
вино-жена,
стон и спомен,
сякаш алена мълния тихия бар прекоси.
Тя седеше срещу му - все така -
на един пепелник разстояние,
все така -
като ябълка зряла,
която подканва да вкусиш...
Той се луташе, губеше в нейното женско сияние,
така неприлично изгряло,
обсебило бара задушен.
Тя е толкова малка... И нежна...
Безумно, безсрамно припламнала
в този грозен бардак,
като огнен тайфун в ежедневието...
Той я пие със поглед....
На повече нямаше право...
Ще си тръгне след час.
И на прощаване
ще плати питието ù.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Румяна Славкова Все права защищены
за съжаление обаче никак не съм продуктивна 
