Тишина във обвивка от мрак и ситен немокрещ дъждец.

Котка черна насред пустия парк, взор със прокобен живец.

Чака тя с трепет душа заблудена оттука да мине,

мигом човешки съдби и животи копнее да срине.    

Поскръцва количка – момиче, неживо от кръста надолу.

То пак е самотно и тъжно, в живота безименно соло.

Зелени очи като гъба безмерната мъка попиват,

и търсят, и ровят, и с жадна прецизност се впиват.

Животното черно мисли ясни и стройни подрежда:

„Беда зарад мен те застигна, но вярвай, че има надежда,

защото всичко в живота тъкмо до вяра се свежда.

Така че, мила, дерзай, само дай таз топчица прежда!

Трябва непременно да си поиграя,

а ти спри да мислиш, че дошъл е края!

В скута ти сега гальовно ще се сгуша

и болките ти с радост ще изслушам.”