Изпивам до дъно горчивата чаша,

пълна със злоба, горчилка и срам.

Вадя томахавката и започвам войната

срущу тъгата и омразата, слабостта и суровата сган.

Като камък, лежащ на сърцето, седи ми

таз злоба скована, от мъки градена.

Трудно е като квадратура на кръг,

но с борба ожесточена ще стане напук.

Макар и Мировата скръб, застинала тук,

тук до сърцето, до нещастната гръд,

аз ще отблъсна таз прокоба зла,

за да се преродя и да осъществя своята манна небесна...

Намирам се на глуха линия,

далеч от обсега на красотата,

далеч от земното пространство...

Стоя си тук, все още потопена в нещастието на простотата.

На ръба на пропастта съм може би, но с една единствена надежда...

Надеждата, останала единствена в кутията Пандорина,

едничка в празното пространство,

която може и да ми помогне да се задържа за миг

с последните си сили над света

и да изпея лебедовата си песен...