Луната зове
ЛУНАТА ЗОВЕ
И тази нощ луната се усмихва -
цвете на моя прозорец отворен.
В зениците звездите се плискат,
тадцуват своя танц неуморен.
Изнурена, аз търся съня си
на сенките тъжни в безкрая,
а луната ми намига с любовта си,
мълви: „Ела при мен! Тука е Рая.“
Обвинявам я за своето безсъние.
Защо с поглед в душата ми рови?
Сърцето се лута в нямо безпътие
с кръвта си през сълзи говори?
По-силна е луната от болката моя.
Към забрава повежда душата ми...
Вървя – вълчица зовяща обич своя...
Разтапяме се с изгрева... в зората ми...
14 07 2016
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Борисова Все права защищены
