Тежи… Като тонове метал, ръждив
и тихо изронващ се. Пред пещта
на светилото. Прокрадва се лекичко сив
Голиат. Сякаш приветства нощта…
Поти се даже съзнанието, там на сянка…
Препуска умът зажаднял за капка роса…
Тревите превиват се в сухата дрямка,
очи са премрежили. Остра коса
присвятка нейде далеко… Тътен гори…
Идва май новото, лятното… Листата
помръдват нашепвайки „Нейде вали”!
Потръпва в поредния тътен земята.
Порив облива филизи и клони, крещи
във свое безспирно течение. „Идваш ли?” -
тихо говори пръстта. Нейната кожа пращи
грозно, напукано. И не, не знае дали
ще подмине и този път. Притъмнява…
Блясва иззад бял параван пълно ведрото.
Стомаха се свива на буца… Прималява…
…и в миг се отприщва. Там до дървото
събрани са на Ной всичките питомци.
Гледат се, гледат как небето прелива.
Препускат и гонят се капчици скитащи...
Възвестяват го. Лято в земята попива…
© Христо Стоянов Все права защищены